Откъс от "Африканецът" на Жан-Мари Гюстав льо Клезио

    

"Африка бе могъща. За дете на моята възраст насилието бе повсеместно, безспорно. То предизвикваше въодушевление. Днес, след толкова катастрофи и проявено нехайство, ми е трудно да говоря за него. Малцина европейци познаха това чувство. Работата на баща ми, най-напред в Камерун, после в Нигерия, му отреждаше особено положение.

Повечето англичани на служба в колонията заемаха административни длъжности. Бяха военни, съдии, district officers (тези D.O., чиито инициали произнасяха по английски ДДи-ОуУ, ми напомняха на някакво религиозно название, нещо като Deo gratias от литургията, която майка ми отслужваше на верандата всяка неделя сутрин).

Баща ми бе единственият лекар в радиус от шейсет километра. Но това разстояние не дава никаква представа: първият областен град бе Абакалики, на четири часа път и за да се стигне до него, трябваше да се пресече река Айа със сал, а после една гъста гора. Другото седалище на D.O. бе в Обуду, на границата с френски Камерун, в подножието на хълмове, където все още живееха горили.

В Огоджа баща ми бе завеждащ диспансера (бивш религиозен приют, изоставен от сестрите) и единствен лекар на север от провинция Крос Ривър. Както по-късно се изрази, там той поемаше всичко - от акуширане до аутопсия. Двамата с брат ми бяхме единствените бели деца в цялата област.

Не знаехме нищо за онова, което бе в основата на малко карикатурната самоличност на израслите в колониите деца. Когато чета колониалните романи, написани от англичани от онова време или отпреди пристигането ни в Нигерия  например Джойс Кери, автор на "Мисис Джонсън", не разпознавам нищо.

Когато чета Уилям Бойд, който също е прекарал част от детството си в британския африкански запад, отново не разпознавам нищо: баща му е бил D.O. (струва ми се, в Акра, Гана).

Не ми е известно нищо от онова, което той описва: колониалната тежест, абсурдността на заточеното по крайбрежието бяло общество, низостите, които децата особено лесно долавят, презрението към местните жители.

Oт тях те познават единствено прослойката на прислугата, длъжна да се съобразява с капризите на децата на своите господари, и най-вече онази своеобразна котерия, в която децата с еднаква кръв са едновременно обединени и разделени, където те откриват иронично отражение на своите недостатъци и притворства и която в известен смисъл представлява школа по расово съзнание, заместваща за тях осъзнаването им като човешки същества.

Бих могъл да кажа, че слава Богу всичко това ми бе напълно чуждо. Ние не ходехме на училище. Нямахме клубове, спортни занимания, нямахме правила, нямахме приятели в смисъла, който придаваме на тази дума във Франция или Англия.

Споменът, който пазя от онова време, би могъл да бъде от борда на кораб между два свята. Когато днес погледна единствената запазена снимка от къщата в Огоджа (миниатюрна, в популярния след войната формат 6 х 6), трудно ми е да повярвам, че става въпрос за същото място: голяма градина без ограда, в която в безпорядък растат палми и пламтящи дървета, прорязана от права алея, където е паркиран монументалният Форд V8 на баща ми.

Обикновена къща с покрив от нагъната ламарина, а в дъното първите големи дървета на гората. В тази самотна снимка има нещо студено, почти строго, което напомня за господство, смесица от военен лагер, английска ливада и природна мощ, която открих, много по-късно единствено в района на Панамския канал.

Тук, сред този пейзаж, изживях моментите на моя див, свободен, почти опасен живот. Свобода на движенията, на мисълта и на чувствата, каквато повече никога не изпитах. Спомените заблуждават, не ще и дума. Вероятно този живот на пълна свобода по-скоро съм го мечтал, отколкото изживял.

Между тъгата в Южна Франция по време войната и тъгата от края на детството ми в Ница през петдесетте години, отхвърлен от съучениците ми заради моята странност, преследван от деспотичния нрав на баща ми, изложен на твърде голямата вулгарност на гимназиалните години, на годините на скаутство, после като юноша, на заплахата да не се наложи да замина да воювам, за да браня привилегиите на последното колониално общество.

Така дните в Огоджа се бяха превърнали в мое съкровище, в светло минало, което не можех да загубя. Спомнях си отблясъците по червената земя, слънцето, което напукваше пътищата, бягането с боси крака през саваната до крепостите на термитите, надигането на бурята вечер, шумните, изпълнени с крясъци нощи, котката ни, която се любеше с дивите котки на ламаринения покрив, вцепенението, което идваше след треската на зазоряване в нахлуващия под мрежата срещу комари студ. Цялата тази горещина, това парещо усещане, тази тръпка."

Откъсът от романа на тазгодишния носител на Нобеловата награда за литература публикуваме с любезното съдействие на ИК "Колибри", издала романа на български език.

Жан-Мари Гюстав льо Клезио е казал, че е твърде "развълнуван и поласкан" от оказаната му чест, съобщи Франс прес. "Най-искрено благодаря на Нобеловия комитет", е споделил писателят в интервю за шведското радио. Лауреатът на тазгодишната Нобелова награда за литература е допълнил, че отново ще посети Швеция на 25 октомври, когато ще получи местното отличие "Стиг Дагерман", присъдено му през юни.

В интервю за френското радио по случай представянето на новата му книга "Припев за глада", малко преди обявяването на Нобеловата награда за литература, Жан-Мари Гюстав льо Клезио е бил запитан дали е възможно да спечели престижния приз. "Защо не?", е отговорил писателят.

По думите на Льо Клезио Нобеловата награда е "нещо, което дава стимул и кара твореца да продължи да пише". В интервю от 2001 г. Льо Клезио споделя, че когато твори, целта му е преди всичко да обясни взаимоотношенията си с всекидневието и събитията. БТА